Мъка.

Мъъка Мъъка. Вече съм горд софиянец, носител на провинцилания варненски дух - Демек прост селянин. Само мърся чудесния град.
Мъъка мъъка. Вече мога да се похваля ,че съм пътувал в колоритния градски транспорт. Вратите се отварят и ти влизаш с рамо, проправяш си път и си мечтаеш за поне 2 сантиметра разлика между позицията на твоето лице и това на алкохолика отсреща.
Мъъка Мъъка е у квартирата. Всеедно влизам в музей на 19 век. Вчера един диван се разпадна под мен. Днес един стол. Утре очаквам цялата коорперация да ме погребе.
Мъчно се живее сред братята роми. Ето онзи ден имах удоволствието да бъда залъган за момент, но моята удивителна перцепция ми позволи да избегна обедняването.
Мъчно е. Нямаме парно. Температурите май вече паднаха под абсолютната нула (-273), но ние се държим и в сибир да ме пратят вече , ще съм по къс ръкав. Дано "до края на седмицата" значи, че ще го пуснат тогава, а не че вече ще съм умрял от хипотермия.
Ех студенството. Не бива да обяснявам, че и то е мъка. Доколкото разбрах това да си студент се състои предимно в това да си купуваш книгите на преподавателите , или наумрели преди 150 години хора. Те естествено струват колкото храната ми за 3 дни, така че съм пред морална дилема. То и една дилема, явно е, че ще се ксерокопира.

Трябва все пак да извлечем положителния смисъл. А той е, че децата в Сомалия страдат повече от мен. Това прави ли ме щастлив?

Мъка, мъка. Ще взема да я удавя.