Хъс.

Току-що се връщам от това, което трябваше да бъде откриването на студентството. Студентският живот си е еталон за добре прекарано време, откъдето и да го погледнеш, нали така, никой не се сеща първо за ученето, всеки се сеща първо за свободата да вършиш практически каквото ти скимне. Доколкото можеш да си го позволиш де. Бедни студенти, едно-друго, мда.
Темата, която съм си избрал е липсата на хъс. Нека поясня. Излизам от нас с нагласата да се напия до гранично с припадък състояние, да вляза в някоя дискотека, да се раздам и евентуално да помня що за простотии съм вършил. Влизам първо в клубчето, където щеше да става запоя преди това. Вътре бичи ретро, което е лично за мен доста антипатичен стил, но както и да е. Голяма компания от университета, на масата са наредени няколко бутилки водка, всички са весели и надъхани за дискотеката след това...всичко изглежда розово. Данчо(аз) е весел. Започва съответния запой и за час и нещо съм изпил стабилно количество водка + 2 бири, когато и идва "сигналът" за тръгване към дискотеката - Авеню. На мен ми е изключително забавно до този момент. Запътваме се към съответната дискотека. По пътя оредяваме, някой искал да се прибере и да поцъка или да поспи, но на мен не ми прави впечатление - още сме 10-12 човека, напълно достатъчно, че да си гръмнем здраво. След десетминутен път стигаме до мястото и откриваме, че вътре няма място. Ама никакво. Да кажем, че трябва да разбуташ двама-трима човека, за да пръднеш, за танци не може да става и дума. Излизаме навън. И тук вече настъпва катаклизма. Въпреки настояването на мен и още един-двама да отидем на друго място, не срещаме ентусиазъм. Първото било много далече, второто щяло да бъде пълно, пък на еди-кого-си вече му се спяло...Сякаш няма таксита, сякаш можеш да знаеш къде е пълно без да си проверил, сякаш за две минути и половина този някой го е съборил сънят. Аз обаче продължавам да опитвам да навия някого. Безуспешно. Един по един хора си заминават. "А, аз се сетих, че утре имам лекции." "Ох, на мен нещо ми дотъпя" "Оф, на мен ми е студено пък така и така съм наблизо...". Оставаме четири човека. В крайна сметка се напъхваме в дискотеката, където наистина е абсолютен фраш, но все пак си намираме място. Предлагам на един от най-надъханите за ходене на дискотека, която и да е, да си вземем нещо за пиене. Един часът е, почвам да изтрезнявам, а в случая така не бива. И тук дойде шокът. "О, мен от обяд ме боли коремът.". Странно. Час по-рано, като пихме ексове Смирноф, не го болеше. И от кола също. И от бира също. Много избирателна болка ще да е... Десет минути по-късно се чу и първата реплика "О, тука е много гъчкано, 'айде да си ходим." Пет минути след това вече бяхме навън и се разотивахме. В ЕДИН И ПОЛОВИНА. Досега гледах филм, от чист инат, понеже ме беше почти срам да си легна толкова рано след такова обещаващо излизане. Че аз си лягам по-късно като си седя у нас.
Та идеята ми е : защо при най-малката спънка хората изведнъж осъзнават колко много им се спи/боли корема/им е студено и прочие? Подобна ситуация преживявам не за пръв път. Просто съм огорчен от случая, понеже с нея си откривам студентството, така да се каже. Не би ли трябвало да се проявява малко повече хъс? За точно десет минути можеше да сме на друго място. Дискотеки бол. А на всички уж адски много им се ходело. Не знам какво го предизвиква това, надали ще е мързел, понеже аз от присъстващите май съм на първо място по този критерий. Каквото и да е обаче, искам да изчезне. Веднага, моля.