Армагедон Попов
Сийка Попова
Присила Попова
Баба

Just Feelings

Седя сам сама в стаята. Чуват се единствено звуковете от допира на пръстите ми със клавиатурата, както и песен ... поредната песен в която лирическият герой е лудо влюбен във половинката си и и' се обяснява в любов. Пореданта двойка със перфектна връзка, перфектните целувки, перфектните докосвания .....
Започвам да чета нещо, за да се разсея .. а там естествено главните герои правят див и неубоздан, страстен секс, разбира се няма начин да не са влюбени ...
Яростта и завистта бликат от мен .. хващам чашата, която е пред очите ми и със страшна сила я забивам в стената, а тя се пръсва на десетки парчета .. някои по-големи, някои по-малки .. тези парчета ми напомнят на нещо .. на моето сърце. Десетки парчета пръснати на всякъде, а моята задача е да ги събера, но как? Как като не мога да ги открия? Толкова на далеч са ... Но аз не се предавам лесно .. намирам ги, събирам ги и ги сглабям. Остава място само за едно парче, най-важното, това което ще запълни картинката, точно това което ми липсва. Търся го на всякъде, но без резултат, няма го, някой го е откраднал .. Но кой? Къде е този някой? Къде е парченцето от което се нуждая...
Сълзите започват бясно да се стичат по лицето ми, гласът ми се разтреперва, една огромна буца засяда на гърлото ми, а лунната светлина огрява силуета ми, гърчещ се от ярост, завист и неописуема болка. Чувствата се изливат заедно със сълзите ми, сълзи които утре ще са изчезнали, а на тяхно място ще се е появила фалшива усмивка и обикновенното ми аз, а единствения знаещ за мойте чувства е паяка, стоящ безмълвно на стената ... единственият който винаги е готов да слуша мълчаливо.

Мъка.

Мъъка Мъъка. Вече съм горд софиянец, носител на провинцилания варненски дух - Демек прост селянин. Само мърся чудесния град.
Мъъка мъъка. Вече мога да се похваля ,че съм пътувал в колоритния градски транспорт. Вратите се отварят и ти влизаш с рамо, проправяш си път и си мечтаеш за поне 2 сантиметра разлика между позицията на твоето лице и това на алкохолика отсреща.
Мъъка Мъъка е у квартирата. Всеедно влизам в музей на 19 век. Вчера един диван се разпадна под мен. Днес един стол. Утре очаквам цялата коорперация да ме погребе.
Мъчно се живее сред братята роми. Ето онзи ден имах удоволствието да бъда залъган за момент, но моята удивителна перцепция ми позволи да избегна обедняването.
Мъчно е. Нямаме парно. Температурите май вече паднаха под абсолютната нула (-273), но ние се държим и в сибир да ме пратят вече , ще съм по къс ръкав. Дано "до края на седмицата" значи, че ще го пуснат тогава, а не че вече ще съм умрял от хипотермия.
Ех студенството. Не бива да обяснявам, че и то е мъка. Доколкото разбрах това да си студент се състои предимно в това да си купуваш книгите на преподавателите , или наумрели преди 150 години хора. Те естествено струват колкото храната ми за 3 дни, така че съм пред морална дилема. То и една дилема, явно е, че ще се ксерокопира.

Трябва все пак да извлечем положителния смисъл. А той е, че децата в Сомалия страдат повече от мен. Това прави ли ме щастлив?

Мъка, мъка. Ще взема да я удавя.